Пред два паметника , излезли от ръцете на скулптора Владимир Гиновски, българите отдават почит и трупат цветя тези дни. Неговият монумент на св. св. Кирил и Методий пред Народната библиотека е традиционен център на честванията за 24 май. На 2 юни извисеният пред Врачанския Балкан Ботев приема всички дошли да се поклонят в памет на загиналите за свободата ни.
Толкова много патетика стига, за да навири носа и подхвърли към облаците всеки автор. 86-годишният Гиновски води днес най-смирено и тихо съществуване
далеч от почестите
и славата на своите бронзови герои. В последните години нападнатият от болежки творец живее със сестра си Фроска, пенсионирана лекарка. Знак на съдбата е, че домът му по щастлива случайност е на столичния бул. „Христо Ботев“. Но в архива от малко награди няма орден с лика на Кирил и Методий. Рядко го навестяват гости. Още по-рядко разсеяният по политически злободневия и скандали обществен прожектор хвърля светлина и към неговия колоритен път. А той е достоен за достолепните бронзови фигури, с които е осеян.
Понякога съдбата наистина си знае работата… Бъдещият скулптор бил около 7-годишен хлапак, когато от любопитство прехвърлил оградата, за да надникне в съседския двор (б.а. – на софийската ул. „Тодор Каблешков“, сега – „Ален мак“ ). А там вместо дървета открил красиви каменни фигури. И докато ги оглеждал една по една, някой му подвикнал от къщата: „Ей, какво правиш там?“ Малчуганът отвърнал сериозно: „Разглеждам.“ Тогава непознатият дошъл при него и го поканил вътре в голямо помещение, пълно с подобни фигури. Така попаднал в ателието на Иван Лазаров – един от колосите на родната скулптура, завършил Академията в София, специализирал в Мюнхен и Дрезден. Майсторът го настанил върху стол, метнал на раменете му някакъв плат и започнал да вае от глина детското лице. Заниманието толкова погълнало и „модела“, че той забравил за тенджерата със сарми на печката, която трябвало да пази…
Това ядосало баща му по-късно, но пък било причина и момчето да си отвори „ателие“. За целта разделил кокошарника в двора им на две – за петела и дамската му компания едната половина, за него – другата. Измайсторил си „пиедестал“ и започнал да моделира фигурки. Една от първите му работи била овчарче.
А онова за съдбата, която си знае работата, пак се повтаря…
Роднина на баща му ремонтирал и боядисал ателието на Андрей Николов – друг наш великан на скулптурата, живял в началото на ХХ век сред прочути свои
съвременници в Рим и Париж, хвърлил мост към европейското изкуство в родната академия по-късно. За компенсация роднината поискал от скулптора да
вземе за ученик любопитния тийнейджър.
Тестът за младия Гиновски бил да направи копие от глава, работа на Николов. Когато му показали резултата, майсторът отсякъл: „Да остане!“ „А да бъдеш години наред в това обширно ателие заедно с автор на шедьоври като „Дух и материя“, „Копнеж“ дамски портрети… не се удава на всекиго“, признава Гиновски.
Някогашното ателие на Андрей Николов сега е популярно като „Червената къща“ – арт център, приютил различни изкуства, на столичната ул. ”Любен Каравелов”. ”Там съм моделирал портрети, там добивах увереност… Започнах като любител и завърших с отличие“, спомня си днес възрастният скулптор. Една от първите му работи била фигура на Паисий. Дипломирал се при Николов с 3,5-метрова скулптура на Максим Горки. В същото ателие създал от глина портрети на именити българи – Илия Бешков, Борис Ангелушев, проф. Веселин Стайков, Владимир Димитров-Майстора, Асен Златаров, Христо Смирненски, изработил бюста на Елин Пелин за паметника на писателя в родното му Байлово…
Изваял и двамата си учители
Това ядосало баща му по-късно, но пък било причина и момчето да си отвори „ателие“. За целта разделил кокошарника в двора им на две – за петела и дамската му компания едната половина, за него – другата. Измайсторил си „пиедестал“ и започнал да моделира фигурки. Една от първите му работи била овчарче.
А онова за съдбата, която си знае работата, пак се повтаря…
Роднина на баща му ремонтирал и боядисал ателието на Андрей Николов – друг наш великан на скулптурата, живял в началото на ХХ век сред прочути свои
съвременници в Рим и Париж, хвърлил мост към европейското изкуство в родната академия по-късно. За компенсация роднината поискал от скулптора да
вземе за ученик любопитния тийнейджър.
Тестът за младия Гиновски бил да направи копие от глава, работа на Николов. Когато му показали резултата, майсторът отсякъл: „Да остане!“ „А да бъдеш години наред в това обширно ателие заедно с автор на шедьоври като „Дух и материя“, „Копнеж“ дамски портрети… не се удава на всекиго“, признава Гиновски.
Някогашното ателие на Андрей Николов сега е популярно като „Червената къща“ – арт център, приютил различни изкуства, на столичната ул. ”Любен Каравелов”. ”Там съм моделирал портрети, там добивах увереност… Започнах като любител и завърших с отличие“, спомня си днес възрастният скулптор. Една от първите му работи била фигура на Паисий. Дипломирал се при Николов с 3,5-метрова скулптура на Максим Горки. В същото ателие създал от глина портрети на именити българи – Илия Бешков, Борис Ангелушев, проф. Веселин Стайков, Владимир Димитров-Майстора, Асен Златаров, Христо Смирненски, изработил бюста на Елин Пелин за паметника на писателя в родното му Байлово…
Изваял и двамата си учители
– Иван Лазаров и Андрей Николов. Питам го: „Какви бяха те като хора?“ „Колоритни, много различни – отговаря Гиновски. – Лазаров беше много спокоен, уравновесен, каквото каже – има тежест. Около Андрей Николов беше винаги шумно, вечно ограден с гости приятели “
„Исках фигурата на Ботев, извисена пред Врачанския Балкан, да изразява буйност, порив…“, казва днес Гиновски.
________________________________________
„Аз съм аполитичен. А тези, които организираха конкурсите, не обичаха такива като мен. Не бяха сигурни накъде може да наклонят везните, какво ще ги изненада“, обяснява стари конкурсни неволи Гиновски. Така се случило, че 7 пъти се явявал на състезания за паметника на Кирил и Методий пред Народната библиотека. Печелел ги, но до реализация не се стигало. Бил упорит, променял композициите и пак предлагал проекти. „Накрая вдигнаха ръце и рекоха: Да му дадем работа на този амбициозен млад човек!” Фроска Гиновска обаче си спомня друго – сестра им Веселина, отскоро покойница, срещнала на улицата известната ни скулпторка проф. Мара Георгиева и от дума на дума й споделила за неволите на Владимир с журито. Тя разбутала „осите в гнездото“ и довела конкурса докрай. През 50-те на това място се е извисявал монумент на партийния вожд Васил Коларов, патрон и на библиотеката. И въпреки че преименуването й в чест на светите братя става още през 1963-а, фигурите им пред импозантната сграда са открити чак през 1972 г. Височината им с постамента е 4,20 метра.
„Един ден, когато застана пред Бога, няма да се срамувам от този паметник – казва Владимир Гиновски. – Стои добре и като силует, и като композиция. Знам, че Методий е бил воин и се очаква да излъчва сила, воля. Кирил е философ, затова главата му е леко приведена в размисъл“, обяснява той идея- та си за скулптурните образи, които вече имат и две копия зад граница. Бронзови отливки от светите братя са поставени в началото на 90-те и в двора на нашето посолство в Рим, и в руския град Мурманск. Когато руснаците научили, че композиция превозва паметника към северното пристанище на Баренцово море, от благодарност хвърляли по пътя му цветя, разказва Фроска Гиновска. Научили го по-късно от очевидци… Аз съм щастлив скулптор“, доверява Гиновски, когато разказва за бронзовите фигури, излезли от ръцете му. Негов е и бюстът паметник на Левски в Борисовата градина, също с две копия в чужбина – в столицата на САЩ Вашингтон и в Унгария. На Апостола на свободата той дължи едно от най-интересните си пътешествия – до Америка, там разгледал и големите галерии в Ню Йорк.
Левски е умерен, уравновеи е трудно да се проникне в душевния му свят“, обобщава Гиновски. Неведнъж му се е налагало да сравнява единия с другия свой любим герой от историята ни – Ботев. Него пък вижда като фигура „с подчертана сила, ярък израз, буйност… Трудно е да се прецени душевният импулс, който го кара да постъпи тъй или иначе.“
Когато се явил на конкурс за паметник на поета революционер във Враца, бил още млад, неуверен, възторжен. Правил различни варианти, за да постигне хармония с величавия фон – големия площад и неизмеримия по мащаб Балкан отзад. „Прекрасен е и външният облик на Ботев, чаровен и благодарен за възпроизвеждане“, казва Гиновски. Бунта, порива у своя герой показал чрез „развихрения силует – косата, брадата, устните… Необикновеност, довела го до безсмъртието“. Паметникът, открит през 1962-ра пак след дълга одисея за автора му, се извисява на 9 метра и сякаш е природно вдълбан във величавия пейзаж. „Ако трябва на по-зрели години да интерпретирам пак образа на Ботев – може би ще е различен, но възторгът ми няма да се охлади“, твърди майсторът.
________________________________________
„Аз съм аполитичен. А тези, които организираха конкурсите, не обичаха такива като мен. Не бяха сигурни накъде може да наклонят везните, какво ще ги изненада“, обяснява стари конкурсни неволи Гиновски. Така се случило, че 7 пъти се явявал на състезания за паметника на Кирил и Методий пред Народната библиотека. Печелел ги, но до реализация не се стигало. Бил упорит, променял композициите и пак предлагал проекти. „Накрая вдигнаха ръце и рекоха: Да му дадем работа на този амбициозен млад човек!” Фроска Гиновска обаче си спомня друго – сестра им Веселина, отскоро покойница, срещнала на улицата известната ни скулпторка проф. Мара Георгиева и от дума на дума й споделила за неволите на Владимир с журито. Тя разбутала „осите в гнездото“ и довела конкурса докрай. През 50-те на това място се е извисявал монумент на партийния вожд Васил Коларов, патрон и на библиотеката. И въпреки че преименуването й в чест на светите братя става още през 1963-а, фигурите им пред импозантната сграда са открити чак през 1972 г. Височината им с постамента е 4,20 метра.
„Един ден, когато застана пред Бога, няма да се срамувам от този паметник – казва Владимир Гиновски. – Стои добре и като силует, и като композиция. Знам, че Методий е бил воин и се очаква да излъчва сила, воля. Кирил е философ, затова главата му е леко приведена в размисъл“, обяснява той идея- та си за скулптурните образи, които вече имат и две копия зад граница. Бронзови отливки от светите братя са поставени в началото на 90-те и в двора на нашето посолство в Рим, и в руския град Мурманск. Когато руснаците научили, че композиция превозва паметника към северното пристанище на Баренцово море, от благодарност хвърляли по пътя му цветя, разказва Фроска Гиновска. Научили го по-късно от очевидци… Аз съм щастлив скулптор“, доверява Гиновски, когато разказва за бронзовите фигури, излезли от ръцете му. Негов е и бюстът паметник на Левски в Борисовата градина, също с две копия в чужбина – в столицата на САЩ Вашингтон и в Унгария. На Апостола на свободата той дължи едно от най-интересните си пътешествия – до Америка, там разгледал и големите галерии в Ню Йорк.
Левски е умерен, уравновеи е трудно да се проникне в душевния му свят“, обобщава Гиновски. Неведнъж му се е налагало да сравнява единия с другия свой любим герой от историята ни – Ботев. Него пък вижда като фигура „с подчертана сила, ярък израз, буйност… Трудно е да се прецени душевният импулс, който го кара да постъпи тъй или иначе.“
Когато се явил на конкурс за паметник на поета революционер във Враца, бил още млад, неуверен, възторжен. Правил различни варианти, за да постигне хармония с величавия фон – големия площад и неизмеримия по мащаб Балкан отзад. „Прекрасен е и външният облик на Ботев, чаровен и благодарен за възпроизвеждане“, казва Гиновски. Бунта, порива у своя герой показал чрез „развихрения силует – косата, брадата, устните… Необикновеност, довела го до безсмъртието“. Паметникът, открит през 1962-ра пак след дълга одисея за автора му, се извисява на 9 метра и сякаш е природно вдълбан във величавия пейзаж. „Ако трябва на по-зрели години да интерпретирам пак образа на Ботев – може би ще е различен, но възторгът ми няма да се охлади“, твърди майсторът.
Портрети на двамата учители – Андрей Николов и Иван Лазаров.
________________________________________
Гиновски обичал да вае скулптурни портрети по снимки и документални материали. Така е пресъздал и образите на двама наши велики баси – Борис Христов и Николай Гяуров, на френския учен Луи Пастьор, на Димитър Талев, чийто бюст стои днес в алеята на писателите в Борисовата градина… Никой от тях не му е позирал, но пък ги е опознал детайлно, преди ръцете му да хванат глината.
„Възгордях се,
повярвах, че си говоря с Бога
лично, и ето, че нещастието ме споходи“, обяснява с ирония днешната си орисия скулпторът. Стъпил накриво на стълбата в ателието и си счупил единия крак. След време при инцидент пострадал и другият… Сега пирони крепят и двете му стави, а той не може да се занимава с любимата си работа.
За страстта към ваенето у Гиновски пръст има и генът. Роден е през юни 1927 г. в с. Галичник, Дебърско, днес в границите на Македония. Потомък е на Фърчковския род (фърча значи четка), който назад във времето има корени в прочутата Дебърска школа на иконописци и резбари. Казват, че предшествениците му са учили „икона на златен фон“ в Италия при Чимабуе, с чието име е свързано началото на Ренесанса на Ботуша. Прадядо му – Магрия Връчковски, е автор на дърворезби в пазарджишката църква „Св. Богородица“. Дядото пък бил иконописец. „Аз седях зад гърба му и гледах как рисува лицата и ръцете, а дрехите, което е по-лесно, ги оставяше на вуйчо ми“, спомня си Гиновски.
Най-силното преживяване за стария скулптор са трите месеца, прекарани в Париж. Командировали го от СБХ, когато карал вече 70-те. „Видях Леонардо да Винчи, Роден… Големи, велики! Но най-му допаднал един от учениците на Роден – Шарл Деспио (1874-1946), автор на над 150 скулптурни портрета. „Прави много хубави глави,следвах неговия път“, доверява живелият половин век по-късно българин.
________________________________________
Гиновски обичал да вае скулптурни портрети по снимки и документални материали. Така е пресъздал и образите на двама наши велики баси – Борис Христов и Николай Гяуров, на френския учен Луи Пастьор, на Димитър Талев, чийто бюст стои днес в алеята на писателите в Борисовата градина… Никой от тях не му е позирал, но пък ги е опознал детайлно, преди ръцете му да хванат глината.
„Възгордях се,
повярвах, че си говоря с Бога
лично, и ето, че нещастието ме споходи“, обяснява с ирония днешната си орисия скулпторът. Стъпил накриво на стълбата в ателието и си счупил единия крак. След време при инцидент пострадал и другият… Сега пирони крепят и двете му стави, а той не може да се занимава с любимата си работа.
За страстта към ваенето у Гиновски пръст има и генът. Роден е през юни 1927 г. в с. Галичник, Дебърско, днес в границите на Македония. Потомък е на Фърчковския род (фърча значи четка), който назад във времето има корени в прочутата Дебърска школа на иконописци и резбари. Казват, че предшествениците му са учили „икона на златен фон“ в Италия при Чимабуе, с чието име е свързано началото на Ренесанса на Ботуша. Прадядо му – Магрия Връчковски, е автор на дърворезби в пазарджишката църква „Св. Богородица“. Дядото пък бил иконописец. „Аз седях зад гърба му и гледах как рисува лицата и ръцете, а дрехите, което е по-лесно, ги оставяше на вуйчо ми“, спомня си Гиновски.
Най-силното преживяване за стария скулптор са трите месеца, прекарани в Париж. Командировали го от СБХ, когато карал вече 70-те. „Видях Леонардо да Винчи, Роден… Големи, велики! Но най-му допаднал един от учениците на Роден – Шарл Деспио (1874-1946), автор на над 150 скулптурни портрета. „Прави много хубави глави,следвах неговия път“, доверява живелият половин век по-късно българин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар